САМООБВИНЯ̀ВАМ СЕ, -аш се, несв.; самообвиня̀ се, -ѝш се, мин. св. -ѝх се, св., непрех. Книж. Обикн. с предл. в или със следв. изреч. със съюз че. 1. Обвинявам сам себе си за нещо. Книжовниците ни често се самообвиняват, че са недостатъчно учени, че им липсва солидно граматическо обучение и изкуство да свързват думите и конструкциите според нормите на черковнославянския език. К. Попов, ИБКЕ, 47. Никаква диря не бе видял, но това запомни за цял живот – и когато трябваше да се самообвинява, си казваше: да, нищожество съм, нищо не направих в живота си, а вече прехвърлих четиридесетте. Д. Мантов, ЗС, 53. Луди ли са да изобличат сами себе си, да се самообвинят и да поемат върху лицата си позора на миналото, срама за всички народни нещастия! Л. Стоянов, Избр. съч. III, 434.
2. Само мн. Обвиняваме се взаимно един друг. Земеделците, изкусно разпокъсани, се самообвиняват и разединяват. Г. Янев, БС, 255.